Пеньо Пенев знаел стихотворенията си наизуст*
Д-р Васил ВАСИЛЕВ
Роден съм в с. Черноконево – от 1947 година квартал на Димитровград. В тези години татко ми работеше в рудник „ Вулкан ” и заради това получи квартира в бързо разрастващия се квартал. Преместването ни се случи няколко месеца преди пуска на Първа пещ на циментовия цех – през октомври 1947 година Тук към този момент работеха стотици бригадири, в завода и по инфраструктурата на квартала. Техният лагер беше директно до жилищните блокове, а това даваше опция на многочислените тогава деца всекидневно да поддържат връзка с тях.
През м. май 1949 година, връщайки се от учебно заведение (бях в първи клас – настоящия пети) разбирам, че татко ми със съседи са отпътували на протест в кв. Раковски по случай идването на нови бригадири. С другари съученици незабавно се организирахме и тръгнахме за събитието. Тогава към момента нямаше превоз за кварталите на левия бряг и се придвижвахме пешком по жп линията над р. Марица.
Митингът се състоя в двора на гимназията. Беше същинско море от хора. Приветствия сервира Пенчо Кубадински – тогава шеф на Стройрайона в града. Когато свърши формалната част, пред микрофона застана нисък юноша, със мощно разчорлена къдрава коса. Поради мощния вятър не чухме името му. Рецитираше стихотворение, в което се загатваше за някакви четири хиляди. Впоследствие прочетохме в локалния вестник, че той приветства пристигналите нови четири хиляди бригадири от 1-ва промяна, а и името на рецитатора – Пеньо Пенев.
Втората и третата намира се състояха в бригадирския лагер. Вече загатнах, че той граничеше с нашите блокове. Само след няколко месеца Пеньо бе станал повсеместен любим на бригадирите, младежите и децата от квартала.
След вечеря и инспекция бригадирите палеха обичайните огньове и с акордеон и китара танцуваха и се веселяха по 2 – 3 часа всяка вечер. Естествено, ние – тогавашните деца, бяхме непрекъснатото наличие на тези вечери.
През летните ваканции наивно молехме командира да ни вземе за постоянни бригадири. Разбира се, той отхвърляше поради нашето непълнолетие. Но устно се споразумяваше с нас, в случай че желаем – да носим вода за пиянство по обектите. И ние го правехме на драго сърце, носейки през рамо обичайните дървени бъчонки. А това доста ни сближаваше с бригадирите.
В разгара на веселията изведнъж се появяваше Пеньо Пенев. Дежурният постови на портала на всеослушание се провикваше: „ Внимание! Пеньо идва! ”. Спускаха се 3 – 4 бригадири, грабваха го на ръце и право на естрадата. И Пеньо започваше с плътния си басов глас серия от стихотворения. На примитивната сцена нямаше осветяване, само че то не му беше нужно. Той в никакъв случай не четеше стихотворенията си. Знаеше ги наизуст. Привършвайки, следваха бурни аплодисменти и ура за Пеньо!
Отново го грабваха и го настаняваха до огъня. Следваха хуморески, вицове, майтапи, които с невиждана лекост разказваше.
При потегляне една бригадирка, която от самото начало се въртеше към него, му сподели: „ Абе, Пеньо, за какво тези хубави стихотворения не ги издадеш, че да си ги четем от брошура? ”. Той въздъхна тежко и рече: „ Ех, скъпа, това не зависи от мен! Там горе братята вземат решение и мъчно дават път на такива като мен ”.
След години си изяснихме, че пишещите братя са писателският съюз, които се плашеха от гения му и по всякакъв начин го препъваха и хулеха несправедливо.
Четвъртата ми намира се състоя на 5 ноември 1951 година – деня на откриването на азотно-торовия цех. Министър-председателят Вълко Червенков преряза лентата след грандиозния протест. Ние, хлапетата, се завирахме към големците макар полицаите. Последва обиколка по основните цехове. Пред основния вход се организира лекоатлетическа щафета с присъединяване на спортните сдружения от града и прилежащи обитаеми места. И тъкмо тук – на финалната лента, съзряхме Пеньо Пенев. Държи огромен бележник и записва това, което става. Учудването ни беше по тази причина, че от пролетта той постъпи в казармата в Ямбол. Наобиколихме го и съученикът ни Марин го пита: „ Абе, Пеньо, какво правиш тук, нали си боец? ”. Той се усмихна и отговори: „ Ех, братлета, вие по какъв начин си представяте откриването на АТЗ без Пеньо Пенев ”. И описа, че ще отрази в детайли това събитие във вестничето, което самичък редактирал за бойците.
Петата среща бе в края на месец май 1954 година Вече сме зрелостници в гимназията. В огромното междучасие с 4 – 5 съученици отиваме към жп гарата за някаква закуска. До „ Балкантурист ” съзираме Пеньо Пенев с двама другари. Спряхме се да го забележим, защото неотдавна се беше уволнил от казармата след 3 години работа. Пеньо спря и сподели на приятелите си: „ Братлета, отивайте в ресторанта, тъй като аз би трябвало да свърша нещо наложително ”. Извади оръфано тефтерче и късо моливче. Седна на стълбището и на коляно стартира да реди някакви строфи. Провери написаното, зачерта някои думи, написа други. Съученичката ми Господинка (майка на национала по волейбол Петьо Петков) го моли да ни прочете написаното. Той я погледна и сподели: „ Не, драга моя, би трябвало да отлежи, още веднъж да се ревизира и чак тогава да доближи до Негово Величество Читателя.
Питам го – за какво не издава стихосбирки с към този момент написаните стихотворения, а би трябвало да четем единствено някои от тях, най-вече в локалния вестник. Физиономията му посърна, стана и сподели: „ Ех, братлета, какво да направя, това зависи от височайшите пишещи братя ”.
Вече знаехме за умишленото неуважение на този същински гений, който потегли на предизвикателство към епохата. Завистливата незначителност виждаше в неговото лице поета, който ще ги засенчи и ще им отнеме наложената отвисоко популярност.
Това отношение на писателските началници, неразбирането на душевните му терзания и от някои локални велможи го гнетеше и разсипваше душeвността му. Той на всеослушание заявяваше, че неговото място в българската лирика е непокътнато и рано или късно признанието ще пристигна. Жалко, че за пръв път „ го чу ” в надгробното слово!
Като човек, имал щастието на досег с него, изрично мога да заявя, че той не получи приживе единственото „ лекарство ”, което можеше да го избави – признанието от писателската колегия.
Вижте куриоз: натрупал камара от стихове, ирония (в която е доста силен), комизъм, епиграми, злободневки и какво ли още не, до гибелта си той видя единствено една своя брошура – „ Добро утро, хора ” (1956). Дори поемата „ Дни на инспекция ”, която приключи през 1958 година, не видя бял свят до гибелта му – април 1959 година
Не желая да подмина и нещо още по-странно! За пет от най-плодотворните му години (1954 – 1959) – единствено една брошура!
Веднага след гибелта му при обикновена информация се вижда по какъв начин са издавани по 1 – 2 книги всяка година под разнообразни редакции. Явно за сметка на Пеньо се облажват много негови „ доброжелатели ” от недалечното минало!
Най-накрая упорствам тези, които разрешиха произведения на Пеньо Пенев да отпаднат от учебниците по литература, да премислят това решение. В невижданата бездуховност, в която изпадна младото потомство в тези близо 30 години, поезията на Пеньо е повече от нужна на младежите. Но тя може да помогне единствено в случай че се познава от най-ранна възраст.
*Заглавието е на редакцията
Роден съм в с. Черноконево – от 1947 година квартал на Димитровград. В тези години татко ми работеше в рудник „ Вулкан ” и заради това получи квартира в бързо разрастващия се квартал. Преместването ни се случи няколко месеца преди пуска на Първа пещ на циментовия цех – през октомври 1947 година Тук към този момент работеха стотици бригадири, в завода и по инфраструктурата на квартала. Техният лагер беше директно до жилищните блокове, а това даваше опция на многочислените тогава деца всекидневно да поддържат връзка с тях.
През м. май 1949 година, връщайки се от учебно заведение (бях в първи клас – настоящия пети) разбирам, че татко ми със съседи са отпътували на протест в кв. Раковски по случай идването на нови бригадири. С другари съученици незабавно се организирахме и тръгнахме за събитието. Тогава към момента нямаше превоз за кварталите на левия бряг и се придвижвахме пешком по жп линията над р. Марица.
Митингът се състоя в двора на гимназията. Беше същинско море от хора. Приветствия сервира Пенчо Кубадински – тогава шеф на Стройрайона в града. Когато свърши формалната част, пред микрофона застана нисък юноша, със мощно разчорлена къдрава коса. Поради мощния вятър не чухме името му. Рецитираше стихотворение, в което се загатваше за някакви четири хиляди. Впоследствие прочетохме в локалния вестник, че той приветства пристигналите нови четири хиляди бригадири от 1-ва промяна, а и името на рецитатора – Пеньо Пенев.
Втората и третата намира се състояха в бригадирския лагер. Вече загатнах, че той граничеше с нашите блокове. Само след няколко месеца Пеньо бе станал повсеместен любим на бригадирите, младежите и децата от квартала.
След вечеря и инспекция бригадирите палеха обичайните огньове и с акордеон и китара танцуваха и се веселяха по 2 – 3 часа всяка вечер. Естествено, ние – тогавашните деца, бяхме непрекъснатото наличие на тези вечери.
През летните ваканции наивно молехме командира да ни вземе за постоянни бригадири. Разбира се, той отхвърляше поради нашето непълнолетие. Но устно се споразумяваше с нас, в случай че желаем – да носим вода за пиянство по обектите. И ние го правехме на драго сърце, носейки през рамо обичайните дървени бъчонки. А това доста ни сближаваше с бригадирите.
В разгара на веселията изведнъж се появяваше Пеньо Пенев. Дежурният постови на портала на всеослушание се провикваше: „ Внимание! Пеньо идва! ”. Спускаха се 3 – 4 бригадири, грабваха го на ръце и право на естрадата. И Пеньо започваше с плътния си басов глас серия от стихотворения. На примитивната сцена нямаше осветяване, само че то не му беше нужно. Той в никакъв случай не четеше стихотворенията си. Знаеше ги наизуст. Привършвайки, следваха бурни аплодисменти и ура за Пеньо!
Отново го грабваха и го настаняваха до огъня. Следваха хуморески, вицове, майтапи, които с невиждана лекост разказваше.
При потегляне една бригадирка, която от самото начало се въртеше към него, му сподели: „ Абе, Пеньо, за какво тези хубави стихотворения не ги издадеш, че да си ги четем от брошура? ”. Той въздъхна тежко и рече: „ Ех, скъпа, това не зависи от мен! Там горе братята вземат решение и мъчно дават път на такива като мен ”.
След години си изяснихме, че пишещите братя са писателският съюз, които се плашеха от гения му и по всякакъв начин го препъваха и хулеха несправедливо.
Четвъртата ми намира се състоя на 5 ноември 1951 година – деня на откриването на азотно-торовия цех. Министър-председателят Вълко Червенков преряза лентата след грандиозния протест. Ние, хлапетата, се завирахме към големците макар полицаите. Последва обиколка по основните цехове. Пред основния вход се организира лекоатлетическа щафета с присъединяване на спортните сдружения от града и прилежащи обитаеми места. И тъкмо тук – на финалната лента, съзряхме Пеньо Пенев. Държи огромен бележник и записва това, което става. Учудването ни беше по тази причина, че от пролетта той постъпи в казармата в Ямбол. Наобиколихме го и съученикът ни Марин го пита: „ Абе, Пеньо, какво правиш тук, нали си боец? ”. Той се усмихна и отговори: „ Ех, братлета, вие по какъв начин си представяте откриването на АТЗ без Пеньо Пенев ”. И описа, че ще отрази в детайли това събитие във вестничето, което самичък редактирал за бойците.
Петата среща бе в края на месец май 1954 година Вече сме зрелостници в гимназията. В огромното междучасие с 4 – 5 съученици отиваме към жп гарата за някаква закуска. До „ Балкантурист ” съзираме Пеньо Пенев с двама другари. Спряхме се да го забележим, защото неотдавна се беше уволнил от казармата след 3 години работа. Пеньо спря и сподели на приятелите си: „ Братлета, отивайте в ресторанта, тъй като аз би трябвало да свърша нещо наложително ”. Извади оръфано тефтерче и късо моливче. Седна на стълбището и на коляно стартира да реди някакви строфи. Провери написаното, зачерта някои думи, написа други. Съученичката ми Господинка (майка на национала по волейбол Петьо Петков) го моли да ни прочете написаното. Той я погледна и сподели: „ Не, драга моя, би трябвало да отлежи, още веднъж да се ревизира и чак тогава да доближи до Негово Величество Читателя.
Питам го – за какво не издава стихосбирки с към този момент написаните стихотворения, а би трябвало да четем единствено някои от тях, най-вече в локалния вестник. Физиономията му посърна, стана и сподели: „ Ех, братлета, какво да направя, това зависи от височайшите пишещи братя ”.
Вече знаехме за умишленото неуважение на този същински гений, който потегли на предизвикателство към епохата. Завистливата незначителност виждаше в неговото лице поета, който ще ги засенчи и ще им отнеме наложената отвисоко популярност.
Това отношение на писателските началници, неразбирането на душевните му терзания и от някои локални велможи го гнетеше и разсипваше душeвността му. Той на всеослушание заявяваше, че неговото място в българската лирика е непокътнато и рано или късно признанието ще пристигна. Жалко, че за пръв път „ го чу ” в надгробното слово!
Като човек, имал щастието на досег с него, изрично мога да заявя, че той не получи приживе единственото „ лекарство ”, което можеше да го избави – признанието от писателската колегия.
Вижте куриоз: натрупал камара от стихове, ирония (в която е доста силен), комизъм, епиграми, злободневки и какво ли още не, до гибелта си той видя единствено една своя брошура – „ Добро утро, хора ” (1956). Дори поемата „ Дни на инспекция ”, която приключи през 1958 година, не видя бял свят до гибелта му – април 1959 година
Не желая да подмина и нещо още по-странно! За пет от най-плодотворните му години (1954 – 1959) – единствено една брошура!
Веднага след гибелта му при обикновена информация се вижда по какъв начин са издавани по 1 – 2 книги всяка година под разнообразни редакции. Явно за сметка на Пеньо се облажват много негови „ доброжелатели ” от недалечното минало!
Най-накрая упорствам тези, които разрешиха произведения на Пеньо Пенев да отпаднат от учебниците по литература, да премислят това решение. В невижданата бездуховност, в която изпадна младото потомство в тези близо 30 години, поезията на Пеньо е повече от нужна на младежите. Но тя може да помогне единствено в случай че се познава от най-ранна възраст.
*Заглавието е на редакцията
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ